Хомотоксикология

Хомотоксикологията, едно от алтернативните направления в медицината, представлява синтез между съвременните достижения на медицината и хомеопатичния подход при лечението на болните. Това е метод, който логически и практически продължава и развива принципите на холистичната медицина, като използва комплексния подход за лечениего на човека като единна биологична система.

Основоположник на течението и методите на хомотоксикологията като комплексна терапия е немският лекар и учен Ханс-Хайнрих Рекевег. Според неговата теория организмът на човека е отворена и стремяща се към равновесие биологична система. Но както и при всяка друга динамична система равновесието може да бъде нарушено – например за биологичната система факторите, които нарушават стабилността, съгласно теорията на хомотоксикологията, са ендогенните и екзогенните токсини (хомотоксини).

Тези химични вещества, различни по произход, постъпили в организма отвън или получени в хода на обмяната на веществата, предизвикват съответни защитни реакции на биологичната система, което се проявява, според Рекевег под формата на симптоми на заболяване.   Затова определението за заболяване, дадено от основоположника на метода и прието в хомотоксикологията е: „Болестта представлява комплекс от целесъобразни защитни процеси в организма, а също така и проява на опитите да се компенсира  интоксикацията“.

Терминът хомотоксикология се състои от три думи :

„Хомо” – в смисъл и значение – „човек” ;

„Токсико” по значение „токсини” или „отрова”;

„Лого” от гръцката ‘logos’, което в превод означава „наука, учение”.

Може да  се даде определение на хомотоксикологията като наука за изучаване влиянието на токсичните вещества върху човека.

Хомотоксикологията изучава по какъв начин наличието на хомотоксини влияе върху функциите на клетката и като следствие върху функциите на целия човешкия организъм. Реакцията на защитния механизъм по отношение на хомотоксина определя клиничното състояние в което се намира пациентът. Симптомите са изява на стемежа на организма да се избави от токсините.

Хомотоксикологията се опира на обичайната (традиционната) медицина и се възприема от лекарите с „неконсервативни” възгледи, защото начините на въздействие в антихомотоксичната медицина може да се обяснят с помощта на молекулно-биологичните модели, приети и в традиционната медицина. От друга страна, противоположно на традиционните медикаменти, повечето антихомотоксични препарати съдържат микродози или даже нанодози от активни компоненти, които по своята същност се явяват нетоксични за организма. Незначителното количество странични ефекти и противопоказания за прилагане, отсъствието на взаимодействие с други препарати, безопасността и ефективността им причисляват хомотоксикологията към раздела на щадящата комплементарна медицина. Самата хомотоксикология поставя мост между традиционната и комплементарната медицина, като този мост свързва силната традиционна медицинска диагностика с „мекия, щадящ” нетоксичен подход към лечението, възприет от комплементарната медицина.

Един от принципите на хомотоксикологията е Интегративният подход към развитието и протичането на заболяването. Според хомотоксикологичната теория на д-р Рекевег, всички заболявания могат да се поставят в така наречената шестфазна таблица, в която патологичните процеси са свързани с определени тъкани в организма.

Шест-фазната таблица

Понятието „абсолютно здраве“ в хомотоксикологията е свързано с такова състояние на организма, при което в него напълно липсват каквито и да било хомотоксини (патогенни вируси, бактерии, други токсични вещества и фактори с екзо- или ендогенен произход). Различните нарушения на здравето хомотоксикологията разглежда от позицията на техните морфо-функционални характеристики, отделяйки хуморалната и клетъчна фаза на развитие на патолохтгчния процес. Всъщност това е първата и най-важна степен в определяне състоянието на пациента съгласно приетите в хомотоксикологията принципи.

„Шест-фазната таблица“ показва хронологичното протичане на различните симптоми на едно заболяване в рамките на основната регулация. Отделните фази преминават една в друга и имат типичните за тези фази симптоми.

Таблицата е разделена на три големи блока (хуморална фаза, фаза на матрикса, клетъчна фаза), всеки  се състои от две фази (1 и 2) на екскреция, две фази (3 и 4) на депониране и две фази (5 и 6) на дегенерация и дедиференциация. (Фиг.5)

При хуморалната фаза вътреклетъчните системи не са повредени. Клетъчните ферменти са интактни и могат да бъдат изведени от организма по различни пътища. Фазата на екскреция обединява проявите на усилен физиологичен механизъм на отделяне (пототделяне, сълзене, др.). Заболявания във фаза на възпаление се характеризират с ексудативен възпалителен процес, който ускорява отвеждането на хомотоксините. Основна терапевтична задача в тази фаза е да не се блокират естествените процеси, а да се поддържа екскрецията.

В следващата фаза – на матрикса – хомотоксините се депонират отначало в решетъчната система на извънклетъчния матрикс. При по-нататъшно развитие на патологията се изменят както структурните компоненти на матрикса, така и техните функции. В третата фаза (депониране) екскреторните механизми на организма са претоварени и хомотоксините се депонират в матрикса. В четвъртата фаза (импрегнация) съществено се нарушават неговите дренажни функции и заболяванията в тази фаза се характеризират с нарастващи по тежест симптоми, свързани с начално поражение на клетъчните структури.

При клетъчните фази на заболяванията се отбелязва ръст на поражения на клетъчните структури. Защитните системи на организма не са в състояние сами да изнасят токсините от клетките на матрикса. За тези фази е типична така наречената регулационна блокада. Заболяванията във фаза на дегенерация се характеризират с поражения на големите клетъчни комплекси на органите. Фазата на дедиференциация се характеризира с възникване на недиференцирани клетъчни форми, които в края на тази фаза се изразяват като злокачествени заболявания.

При хуморалната фаза на развитие на патологичния процес организмът все още има способността за саморегулация, докато при клетъчната фаза тя вече е невъзможна вследствие нарушение на вътреклетъчни структури и вътреклетъчния обмен на веществата.

Въз основа на това хомотоксикологията определя принципната разлика в трактовката на острите и хронични заболявания. Тези фази са разделени от биологичната бариера, която позволява да се разглежда и по-задълбочено да се оцени ролята на клетъчната мембрана в качеството   на биологична бариера на фазите на патологичния процес.

Освен изброената по-горе класификация на заболяването по хуморална фаза (фаза на екскреция и възпаление), фаза на матрикса (депониране и импрегнация) и клетъчна фаза (дегенерация и дедиференциация) в шест-фазната таблица е включена и тъканната локализация на различните органи и системи. Практически това означава, че възоснова на тази таблица може да бъде проследена в динамика развитието и терапията на всяко заболяване. Това може да бъде обяснено с приетото в хомотоксикологията понятие „викариация“.

Викариация

Ключ за разбирането на заболяванията е феноменът  на викариация, т.е. преминаване на заболяването от една фаза или тъкан в друга в процеса на развитието му или в резултат на терапията. Класически пример за викариационен ефект може да послужи клиничната взаимовръзка между екземите и бронхиалната астма или тонзиларната ангина и полиартрита или миокардита (в този случай се говори за прогресиращо развитие на заболяването или приетото в хомогоксикологията понятие прогресивна викариация).

Съгласно хомотоксикологията целта на терапията е да стимулира защитните сили и задържане на заболяването във физиологичната фазата на екскреция, при която токсините по естествени пътища се извеждат извън организма (регресия на заболяването или регресивна викариация). При това рискът от появата на странични реакции или каквото и да е неблагоприятно въздействие на антихомотоксичните препарати върху организма е сведен до минимум. Понятието“викариация“ има не само биологичен, непосредствено свързан с динамиката на заболяването смисъл. То дава ясна представа на лекаря и пациента в каква точно насока трябва да се „разгърне“ заболяването при терапия с антихомотоксколо-гичните препарати и по какъв начин назначавайки биологични препарати може да се оптимизират саногенните процеси в организма на болния.

АНТИХОМОТОКСИЧНИ  ПРЕПАРАТИ – КОМПЛЕКСОНИ

Антихомотоксичните препарати са получили наименованието „комплексни“ поради факта, че в техния състав влизат редица хомеопатични средства, чието съвместно действие води до силен дезинтоксикиращ ефект. Заедно с дезинтоксикацията, не по-малко важен е и друг аспект на хомотоксикологията: според определението за заболяване при терапията е необходимо да не се подтискат симптомите, а допълнително да се спомогне за активиране на защитните сили на организма.

Като се отчитат тези три важни аспекта: регулиращото въздействие върху откритата биологична система, свързването и извеждането на токсичните за организма вещества и накрая стимулиране на защитните му сили, е създадена цяла гама лекарствени средства – комплексни биологични антихомотоксичии препарати, произведени от фирма „Хийл“ („Биологише Хайлмител Хийл“ Германия, Баден-Баден).

Антихомотоксичните препарати са изготвени от естествени природни елементи: екстракти от билки, тъканни екстракти, стерилизирани култури микроорганизми, минерални вещества, микроелементи, катализатори и др. Всички тези компоненти се обработват съгласно принципите на хомеопатичната технология на потенциране, т.е. методи на последователно разделяне и динамизация на компонентите. По този начин в антихомотоксичните препарати, както и в хомеопатичните, биологически активни са не концентрирани вещества, а техните микродози. Постъпвайки в организма, те не предизвикват пренатоварване, а напротив – стимулират действието на неговите системи и отключват допълнителни защитни механизми.

Лечението с антихомогоксични препарати обединява в себе си най-добрите традиции както на хомеопатията, така и на алопатичната медицина. От класическата медицина тези препарати приемат нозологичния принцип на назначаване на лекарствените форми. Тази концепция на състав на биологичните препарати за разлика от алопатичните лекарствени средства е свързана не със симптоматиката на заболяванията, а с регулаторни, дезинтоксикиращи въздействия, стимулиращи защитните сили на организма.

СРАВНЕНИЕ

Антихомотоксичии препарати             Алопатични лекарствени средства

Сравнима с алопатичните средства      Висока ефективност в острите фази

ефективност в острите фази

Висока ефективност в хроничните          Не висока ефективност в

случаи                                        хроничните случаи

Отсъствие на странични и                       Чести странични реакции

алергични реакции                                (алергии, дисбактериози, ятрогенни

увреди и др.)

Отсъствие на противопоказания              Много противопоказания,

и възрастови ограничения                     ограничения при деца и бременни

Повишение на имунитет на                     Възможно потискане на

пациента в процеса на лечението                     имунитета

Действие по принципа                                      Действие по пронципа на

Регулиране на иницирането                    заместване, подтискане,

Компенсиране

Институтът по антихомотоксична медицина и изследвания в областта на основната регулация (Баден-Баден, Германия) под ръководството на проф. Х. Хайне предлага редица нови определения и понятия използвани в хомотоксикологията и антихомотоксичната терапия.

Здраве

 

         Здраве – това е състояние на субективно и обективно отсъствие на физически, интелектуални и емоционални нарушения или изменения.

Болест

         Болест – това е нарушение на жизнените процеси в органите или в организма като цяло, което се проявява във вид на субективно усетено и обективно потвърдено с физически, интелектуални и емоционални нарушения.

Д-р Ханс-Хайнрих Рекевег – основател на хомотоксикологичното учение

Ханс-Хайнрих Рекевег1905 – 1985

Основателят на хомотоксикологията д-р Рекевег е роден на 9 май 1905 година в град Херфорд, Германия в семейство на учители. Неговият баща се  интересувал от хомеопатия и други методи на биологичната медицина, съставил е редица хомеопатични рецепти и е успял да предизвика интереса на сина си към тази област на медицината. Впоследствие трима от неговите синове (в това число и Ханс-Хайнрих) станали известни лекари – хомеопати.

През октомври 1924 година младият Рекевег постъпва да учи медицина във Вюрцбургския университет под ръководството на известните по това време проф. Зауербах и проф. Август Бир.

Завършва през 1929 година, след което в продължение на три години работи като лекар-асистент в различни болници. През май 1932 год. той открива първата частна хомеопатична практика в Берлин като в същото време продължава да се занимава с научна дейност в областта на хомеопатията. Рекевег изпитва върху себе си действието на редица хомеопатични препарати и започва самостоятелно да разработва нови препарати.

Като резултат на тези негови усилия през 1935 год. е създадена фирма “Biologische Heilmittel Heel GmbH”. Наименованието на фирмата е абревиатура на латинската сентенция ”Herba Est Ex Luce”- “Билката идва от светлината”. През първата година на своето съществуване фирмата пуска на пазара 26 препарата във вид на капки, сред които Gripp-Heel, Angin-Heel, Traumeel и Klimakt-Heel. След две години се появяват и първите таблетки: Engystol и Diarrheel. По-късно са създадени още 34 препарата. Фирмата е стартирала на пазара с голям успех.

След Втората световна война фирмата се мести от Берлин в Триберг, Южна Германия, където налага комплексните хомеопатични препарати. През това време (1948-1950г.) Рекевег създава своята теория за хомотоксикологията и публикува основните си научни трудове. Няколко години по-късно започват да се провеждат научни симпозиуми организирани от фирма Heel.

Създава се Асоциация по хомотоксикология и антихомотоксична терапия, започва да се издава”Homotoxin Journal” по-късно преименуван в списание ”Биологическа медицина”, който в днешно време се издава на няколко езика (немски, английски, руски, испански, италиански и полски) и се счита за най-голямото немско издание посветено на проблемите на алтернативните методи на лечение. От 1955 год. до 1975 год. Рекевег пътува много, участва в различни научни симпозиуми и конференции. Разраства се и неговата фирма.

1975 год – Heel се мести в Баден Баден. През тези години Рекевег основава фирма Cosmochema и издателство Aurelia Verlag. През 1977 год. Рекевег се мести със съпругата си в САЩ , където създава фирма ”BHI”, създава още 25 препарата и публикува свои трудове на английски и испански език. Също така се занимава с популяризацията на своето учение за хомотоксините в страните от Латинска америка и САЩ . Ханс-Хайнрих Рекевег почива в Швейцария на 13 юни 1985 год., само един месец след като навършва 80 години.

Днес фирма Heel е най-големия производител в света на комплексни хомеопатични препарати. Хомотоксикологията като наука заема едно от водещите места в биологичната медицина, заедно с класическата хомеопатия, акупунктурата и мануалната терапия. Принципите на хомотоксикологията и на създадените на нейна основа препарати се използват от лекари от всички специалности в много страни по света, а основните научни трудове на Рекевег – “Хомотоксикологията като синтез от достиженията на медицината”, “Материя медика и антихомотоксична хомеопатия”, “Проблемите на рака” и други са преведени на много езици.

Основни положения в учението на Рекевег :

 

–               Жизнеспособността на организма се основава на процесите на преобразуване на химичните съединения. По такъв начин химичните вещества имат решаващо значение за определяне на здравето или болестно състояние на организма;

–               Токсичните вещества, които предизвикват противодействието на Голямата защитна система на организма в различните фази на заболяването, се наричат хомотоксини;

–               Организмът представлява единна динамична система. Веществата постъпващи в организма влизат в реакции с неговите органи, оказват въздействие върху тях, сами претърпяват промени и напускат организма. Някои вещества се понасят добре от организма и не водят до нарушения на равновесието му. Токсичните вещества, които попадат в организма предизвикват съответни защитни реакции, определяни от Рекевег като болест;

–               Заболяванията предизвикват биологично целесъобразни защитни процеси на организма спрямо ендогенните и екзогенни хомотоксини и опит на организма да компенсира интоксикацията;

–               Голямата защитна система на организма се състои от следните подсистеми: ретикулоендотелна, защитни механизми регулирани от предния дял на хипофизата и кората на надбъбрека, нервно- рефлекторна, дезинтоксикираща функция на черния дроб, дезинтоксикираща функция на мезенхимната съединителна тъкан;

–               Процесите на противовъздействие на хомотоксините и опитите на организма да компенсира предизвиканите от хомотоксини поражения позволяват да се разграничат фазите на хомотоксикозата. Организмът може да изведе хомотоксините по физиологични начини (фаза на екскреция ) или чрез патологични реакции, например във вид на гной (реактивна фаза) или да депонира токсините (фаза на депониране);

–               В случаи, когато на организма въздействат най-опасните хомотоксини (канцерогени, мастноразтворими органични съединения и др.) или когато се потиска естествената дезинтоксикация и излъчване на токсините от организма, се унищожават вътреклетъчнитe структури на организма (ретоксини, химически препарати, блокиращи ферментните функции и др.). При това могат да се поразяват клетките на различни тъкани. Възниква фаза на импрегнация, която се характеризира с проникване на хомотоксините и ретоксини във вътреклетъчните структури, която може да протече и латентно. При повторна интоксикация фазата на импрегнация може да премине във фаза на дегенерация, при която се разрушават вътреклетъчни структури (ферменти, гени) и във фаза на новообразувания (рак, аноксемия, др.). Въпреки нарастващото въздействие на токсините в тези фази, организмът се стреми да поддържа своята жизнеспособност, например да елиминира токсините с гнойна фистула, да намали недостатъка на калории по пътя на извеждане на глюкозата и т.н.;

–               Всяко вещество в голямо количество е способно да оказва токсично действие на организма. Също така недостигът на органични или неорганични (микроелементи) вещества подпомага действието на хомотоксините. От два хомотоксина или един хомотоксин и каквото и да е друго вещество при процесите на обмяна на веществата или при възпалителните процеси се образува хомотоксон, т.е загубил токсичните си свойства хомотоксин;

–               Много заболявания предизвикани едно от друго се явяват единен процес на борба на организма с едни и същи хомотоксини. Различните тъкани на организма реагират по различен начин на едни и същи хомотоксини, което се проявява в смяна на симптоматиката на заболяването. Процесът на преход на хомотоксина от една тъкан в друга се нарича викариационен ефект или феномена ”викариация”. Дадения процес на преход от една фаза в друга или смяна на тъканите съотвествуват на трансформацията на едно заболяване в друго;

–               Хуморалната фаза (екскреторна, реактивна, депониране), която протича паралелно с латентната клетъчна фаза, извежда хомотоксините и възпрепятства клетъчната фаза. При подтискане на хуморалната фаза възниква опасност от прогресивна викариация в клетъчната фаза;

–               При всички заболявания има естествени защитни процеси, които да осигуряват дезинтоксикация, извеждане на хомотоксините и компенсиране на токсичните поражения, при които стават съединения на един или няколко хомотоксини в хомотоксон, нетоксично вещество. Процеса на образуване на хомотоксона се явявя един от най-важните в химическата физиология, ензимология и молекуларна биология.Хомотоксони представляват гной, урина, изпражнения, слюнка, пот и т.н.;

–               Биологичните препарати и методи ускоряват и съдействат естественото образуване на хомотоксини и тяхното извеждане. Съгласно Рекевег – “хомотоксините се унищожават в реактивната фаза” ;

–               За терапията на всякакви токсични нарушения предизвикани от химически препарати или влияние на околната среда са необходими различни методи и комбинации. Лечение, при което се използва само едно вещество, носи характера на експеримент и може да има неблагоприятни последствия за пациента, затова е най-добре да се използва метода на комплексно въздействие.

По-пълното и цялостно разглеждане на тези нива на регулиране може да ни даде предложената от Рекевег и обединяваща ги, така наречена „Голяма защитна система“

Петте нейни части или нива съставят единна динамична, т.е постоянно подложена на изменения и кибернетично свързана с много обратни връзки система:

  • Ретикулоендотелна система -моноцити и макрофаги, система клетки разпръснати в различни отдели на организма, изпълняващи бариерна и фагоцитарна функция и обмяна на веществата;
  • Механизми, контролирани от предния дял на хипофизата и кората на надбъбрека, регулиращи възпалителните процеси;
  • Нервно-рефлекторни механизми – синдроми на неврално дразнене и възбуждане;
  • Дезинтоксикираща функция на черния дроб – депониране и обезвреждане на различни токсични за организма вещества; пропердинова система;

Дезинтоксикираща функция на съединителната тъкан – депониране на токсините, реакции антиген – антитяло, лимфоцитни и макрофагиални реакции, образуване на имунокомпетентни клетки.

В състава на всеки антихомотоксичен препарат влизат компоненти активиращи всички елементи на „Голямата защитна система“. Високата терапевтична активност се осигурява от синергичното взаимодействие на всички негови компоненти.

Система на основна регулация

Клетката се намира във функционално единство с извънклетъчното пространство, поради което тя може да реагира на дразнене само в случаите, когато информацията постъпва в нея от междуклетъчното пространство. Динамичната структура на пространството и принципите на нейната регулацията (система на основна регулация) определят ефективността на вътре- и извън-клетъчните каталитични процеси. А те зависят от структурата на основната субстанция (наричана още извънклетъчен матрикс).

Схема на основна регулация. Взаимовръзки между капиляри, лимфни съдове, основна субстанция, терминални вегетативни аксони, клетки на съединителната тъкан (мастни клетки, имунокомпетентни клетки, фибробласти и др.) и клетки на паренхимни органи. Епителиалните и ендотелиалните клетъчни комплекси разположени над базалната мембрана се свързват с основната субстанция. На повърхността всички клетки имат свързващ се с основната субстанция, слой, гликопротеинова или липидна мембрана, където се разполагат хостосъвместими комплекси. Основната субстанция функционално е свързана, чрез капилярното си русло с ендокринната система, а чрез аксоните – с ЦНС. Фибробластът се явява център на обменните процеси.

Матриксът сам по себе си представлява молекулярна решетка, която се състои от високо полимерни въглехидрати и протеини (протеогликани, гликозаминогликани), структурни протеини (колаген, еластан) и свързващи гликопротеини (фибронектин).          Протеогликановите/гликозаминогликановите комплекси имат отрицателен електрически заряд и са способни да свързват водата и да участват в йонната обмяна. Също така те сами гарантират изотоничност, изойония и изоосмия на матрикса.

Завършващите в матрикса вегетативни нервни влакна осигуряват връзка с ЦНС, капилярното русло – с ендокринната система. На свой ред тези две системи са взаимно свързани чрез центрове в главния мозък. По този начин матриксът се регулира не само от локални, но и от централни механизми. Центърът на регулация на матрикса се явява фибробласта (в ЦНС на него съответстват клетките на глията). На всяка постъпваща информация (хормони, невротрансмитери, метаболити, промяна в рН на средата) той реагира с промяна в синтеза на компонентите на матрикса.

Характеристиките на матрикса (напр. способността да свързват гликозаминогликанови комплекси) придобиват особено значение доколкото винаги съществува опасност от „затлачване“ на матрикса, водещо до възникване на ацидоза, образуване на свободни радикали и активиране на протеолитични системи, предизвикващи провъзпалителни ситуации. Резултатът може да се изрази в проява на хронични заболявалия и злокачествени тумори.

Въздействието върху матрикса и неговите компоненти е още един от механизмите на действие на антихомотоксичните препарати.

Специални методи на терапия, в които се използват антихомотоксични препарати

Разработването, в началото на комплексните антихомотоксични препарати, а впоследствие и новия за хомеопатията инжекционен разтвор, създават условия за развитието и разработването на нови ефективни терапевтични методи, посредством парентерално въвеждане на антихомотоксичните препарати.

Биопунктура – при този метод се използват хомеопатични лекарства, които могат да се смесват с обикновени препарати (местни анестетици, противовъзпалителни средства и др.).

Инжектирането може да се извърши в тригерните точки и зони, в зоните на проекция на органите и други места.

Хомеосинатрия – при този метод се използват само хомеопатични средства, които се прилагат в акупунктурните точки, известни още в древната китайска медицина. Може да се каже, че по този начин се съчетават най-добрите свойства на хомеопатията и акупунктурата и съществено да се усили ефективността на лечението. Хомеосинатрията е ефективна при различни заболявания, особено ако те са съпроводени със силно изразен болков синдром.

Хомеомезотерапия – още една методика, която се основава на инжекционните хомеопатични и редица други препарати. При нея лекарствените средства се въвеждат недълбоко, вътрекожно или подкожно в областта на лицето, шията и т.н . Основно този метод намира приложение в козметиката за лечение на цикатрикси, белези и редица други кожни заболявания, заболявания на косата, целулит, при корекция на гърдите, шията и други.

Биопунктурата и подобните на нея методи позволяват да се “доставят” хомеопатични препарати непосредствено в областта на болката. Това гарантира по-дълъг и бърз терапевтичен ефект. Нещо повече – при тези методи практически няма нежелани реакции и противопоказания и те успешно могат да се съчетават с друг вид лечение (както медикаментозно, така и немедикаментозно).

Самият метод може да се прилага при пациенти от всяка възраст.          Автохемотерапия – метод на лечение, при който се използва собствената кръв на пациента. При него към антихомотоксичния препарат, който се въвежда парентерално, се добавя капка кръв от пациента. Смисълът на тази терапия се заключава в това, че се “приковава” вниманието на имунната система на пациента към съществуващия в организма проблем. Този метод се използва в терапията на алергичните и автоимунни заболявания, в дерматологията и козметиката.